неделя, 15 септември 2013 г.


now and then i think of all the times you screwed me over, part of me believing it was always something that i've done. but i don't wanna live that way, reading into every word you say; you said that you could let it go and i wouldn't catch you hung up on somebody that you used to know. пак е онова време от годината, когато през деня е горещо, а през нощта се чудиш с колко родопски одеала да се завиеш. и в което аз съм в пълен denial, защото след по-малко от 2 дни съм на училище, а не мога да се оправя с режима си за спане, с идеята че ще трябва да седя ежедневно около хора, които не харесвам, че трябва да се стресирам с контролни върху неща, които не са ми интересни и никога няма да ми потрябват, пък наскоро открих, че най-много искам да избягам от зимата. не я харесвам. студена и несигурна е, и 74те ката дрехи, които трябва да носиш върху себе си, за да не измръзнеш, докато отиваш до магазина, и... нито един от сезоните вече не може да ми е същия. хората около мен не са същите... и аз не съм същата. не съм онова жизнерадостно същество от зима 2010, застанало под нощната лампа на прибиране в осем вечерта, вторачило поглед в прехвърчащите снежинки. нито от зима 2009, тичащо като идиот през най-големите преспи след последния час в петък, за да пише тепърва по форуми. тазгодишната ми рутина за времето след последния час в петък, най-вероятно ще е... купуване на храна за следващата седмица от cba. демек промишлено количество бульони и пълнозърнести неща и сладко. мда, сега любовта ми с пуканките и промишлените количества шоколад е разбита и трябва да си намеря нови възлюбени.

мисълта ми е, че въпросът не е, че съм ужасена, че лятото ми свършва, а че есента започва. това лято ми беше ужасно. смея да кажа, по-ужасно от лято 2012. не знам. може да си конкурират. през лято 2012 бях много по-филмирана и отчаяна, обаче пък в началото на септември бях топчица надежда, че всичко ще тръгне към хубаво. сега не съм.

различното, което се случи през това лято (освен, че слязох на дъното на социалната стълбица и си пречуках стомаха заради 10-часов здрач маратон и още не съм се оправила, убедена, че тва е знак от вселената) е, че... аз лично си го приемам като обикновен тийнейджърски нацупен период. защото не е криза, въпреки че я чувствам като такава. различното е, че вече въобще не съм такъв оптимист. започнах все по-малко да вярвам в потенциала докрай, в щастливите развръзки, в "it can be good again" и "better things will come" и "и това ще отмине". никога няма да е същото, никога няма да тръгне към по-хубаво, а и да бъде хубаво, аз едва ли ще го почувствам така. и мисля, че всичкият ми този песимизъм идва с нещо друго - вече почти не съм носталгична. може би просто не си го позволявам, защото преди 2 дни реших да си пусна bittersweet на ели гоулдинг, която не съм слушала от поне два месеца, и само след първите пет секунди ме заболя стомаха, схвана ми се цялото тяло и ми призля. буквално. право казано, съм песимистично настроена към настоящето и бъдещето, защото вече не се задържам в миналото, за да ме държи оптимистична. което от една страна малко ме плаши, защото носталгията беше част от мен, и, да не забравим, самото ми писане тук винаги ми навява носталгия. затова вече едва пиша. а имам чувството, че ако спра да пиша, ще се изгубя, но скоро ще спра. не искам, но просто натам съм тръгнала. но, от друга страна, както се разбра, болезненото носталгиране ми влияе зле. и сега стабилното ми здраве се крепи на избягване самоизтезаването ми със стари спомени, когато бях къде-къде по-щастлива. а спрях да бъда носталгична и като цяло да се връщам в миналото, защото от месеци не съм слушала музика като хората. така стигаме до заключението, че... липсата на музика ми действа добре на физическото и психическото здраве? е, не. мерси, ама не. сега нямам музика - единственото, което си имах - и се чувствам оглушала. имам предвид, че като един бездарен човек на изкуството, който го мързи да гледа филми и не се интересува от кино и въпреки че обича книгите, не е чел достатъчно, се чувствах поне достатъчно навътре с чувството си за... откриване на красотата във всичко? свързаност с изкуството? докато слушах музика постоянно. и стиловете, които слушах, бяха all over the place. сега не ми харесва нищо. слушам музиката и ме вбесява. заслушвам се в текстовете и не ме трогват. оставям песните да ми звучат за фон и главата започва да ме боли. единственото, което мога да слушам сега и наистина да ми харесва, са най-много 7-8 песни от тези, които съм открила тази година, и всички останали, които ми навяват спомени. и от които трябва да се откъсна, защото болезнена ненужна носталгия (с която, ако се залея изведнъж, просто няма да ми понесе), но просто не искам, защото друго не ми е останало.
i'm you think i'll leave, then you are wrong because i won't stop holding on. ; )
да, току що си сложих намигаща емотка в блог-поста. съдете ме.

като цяло, да, нацупена объркана тийнейджърка. и много променена, което ме вбесява неописуемо много. честита ми нова учебна година, tho. да видим тая година колко ще ме намразят, а аз доколко ще успявам да get-на my shit together.

вторник, 3 септември 2013 г.

еми, в последния момент си се отказахме от плановете си за ходенето до пловдив, защото не му е сега времето. за сметка на това миналата седмица сънувах че е 2011, имах шоколадов сладолед в косата и продавачките в някакво магазинче за сувенири носят сини перуки, а аз междувременно крещях 'кару!' а снощи сънувах, че съм си намерила с кого да отида до пловдив (бяха някакви кют пънкарчета, които всъщност не познавах?) и мушки е разбрала че съм в града чак вечерта, щото съседите й казали, че в таванската стаичка на съседния блок имало някакви почиващи, на които продали 4 банички за 12 лева. да не забравим, че аз бях тая, която плати баничките. :D и, идк, напоследък сънищата ми са сравнително щастливи, след като погледнете мен, цупеща се по цял ден.