сряда, 11 декември 2013 г.

-взима маграритка-

ще се върна в reflections. няма да се върна в reflections. ще се върна в reflections, няма да се върна в reflections...

-хвърля маргаритката-

таковала съм го.

сряда, 4 декември 2013 г.

- решавате химични реакции, гледам, хубаво ви е
- забавно ви е на вас, господине, аз тука си режа вените!
- ама, кристияна, аз си мислех, че ти си към по възвишените неща, бе, едно контролно по химия ли ще ви събаря по земята сега
- очевидно?
- не трябва да ви притесняват тия неща, няма да останете на изпит. аз на вашите години колко двойки по химия имах, ехе...
- въй, много философско, ТОЛКОВА МЕ ОБНАДЕЖДИХТЕ, НАПРАВО...

--

:D

трябва ми таг за часовете по етика и право.

ps.
hai, мише. мирке, и на теб, дано не забравя да ти пратя линка, който не си ми искала, ама аз пак ще ти го дам. ;d

неделя, 1 декември 2013 г.

"моралните правила и нормите се налагат от обществото. и аз съм наблюдавала и участвала в общества, и не мога да престана да се питам - различните общества налагат различни принципи, превъзнасят и принизяват различни неща. а обществото неванаги е право. тогава как, за бога, се очаква да знам кое е правилно и кое не и на какво трябва да вярвам?"

само узунов ми отрази въпроса и ми отговори с 'тоя въпрос ще си го задаваш цял живот и трябва да изживееш и научиш още много, за да намериш отговора за себе си. или да зарежеш всичко и да станеш като другите и да не ти пука за това въобще.'

мерси господине, дадохте ми deep life mission, с която да се мъча. ;д

и сега, като се замисля, етиката ми е единствения учебен предмет, който някога наистина съм харесвала, освен английския , пък в сряда ни е последния час по етика. (и единствения час, в който си пишех домашните както си пишех блогпостовете, даже и емотки си слагах, и накрая даже шестици получавах! ;д бтв, докато вървяхме по oxford street, покрай мрънкането ми 'къде има forever 21 дееба' господина тръгна да ми обяснява, че като се изказвам писмено, звуча много интелигентно и дийп, пък като се изказвам на глас не си подбирам съвсем думите, което го приех като 'говоря като ебаси темерута' :D i still have my blog and my ethics homework)

и последния час в четвъртък ми беше любимия, окей.

- даже в лондон вече са официално законни еднополовите бракове...
- ЪГХ
- ХОМОФОБИ!
- [всички ме гледат]
- ох, какво?

- ама господине, то мъж с мъж е много гадно бе!
и аз обезателно се обаждам с - ма никой не те кара да ги гледаш бе!
- вие тука всичко го обръщате на порно!

--

не ме питайте каква е точно целта на тоя пост, избягвам си домашните. ;д и задавам и на вас горния въпрос.

събота, 30 ноември 2013 г.

а н г л и я.
<3

вече седмица се чудя как се очаква да напиша тоя пост. че ще е дълъг, то е ясно. обаче как да го започна? с кое да започна? хронологично за всеки ден ли да разкажа?

ще започна със статистиките. :D и покрай тях ще разказвам. да. звучи добре.

три блистера спазмомен
десет хапчета валериан

не смеех да го разказвам на глас (в блога не се води на глас, но все пак, да го казвам на някого, нали) преди да замина, за да не се урочасам и да не ми се случи нещо, обаче параноята ми е поутихнала, тъй че мисля, че мога да си говоря. та, три седмици преди да заминем ме беше хванала ужасна депресия. отчасти щото стомахът ми беше кучка, отчасти защото и с акъла явно не съм добре. въпросът е, че бях спряла да виждам която и да е хубава страна на ходенето ми в англия. три седмици бях в пълен стрес и можех да седна и да се разрева буквално от нищото. и нали и за капак отгоре винаги си мислех, че ако не съм си у дома и нещо ми стане зле, ще изперкам отвсякъде. въобще, напрежение, напрежение. страх ме беше.

в сряда, по-малко от четири дни преди да заминем, ходих с майка ми на родителската среща за проекта и уж бях напълно окей, обаче в момента, в който узунов каза 'съвсем на края сме, след три дни пътуваме', вече се усещах как всичко ми се обръща. abort operation, ама такава команда нямаме. :D и седнах да си глася багажа така, три дни по-рано, защото си казах, че ако го глася последната вечер, ще полудея, защото най-накрая ще осъзная къде отивам и какво се случва. въобще, мисля, че последните дни се държах просто защото се самоизолирах от мисълта. напълно щях да изфирясам, ако си бях позволила да го премислям и осъзнавам.

в петък си бях извън тялото. цяла сутрин измислях здрач фенфикшъни, всъщност. ;д ноември е, кръвта ми го усеща. ;д и до последно - не ми пука къде отивам, не го премислям, ще го мисля после, после, после...

и после рождения ден на миша, и всичко ми мина наведнъж, а и ми беше твърде миличко, като се върнах от рождения ден - тичках да спя с ебаси ухилената физиономия, бързах да заспивам, че да стане пет сутринта, че да ставам.

10 килограма багаж
три книги за четене
много български junk food, дето няма да ям

и въобще ми беше супер учудено, че когато се събудих в пет и пет сутринта, стомахът ми не беше свит на топка и бях напълно окей. изядох три пъти повече овесени ядки, отколкото обикновено ям сутрин, и се започна.

8 момичета (мнозинството от които пълни изтрещялки)
2 момчета (our lil bitches)
узунов :D
и 1 ганчева, която обикаляше и пиеше кафе. ;д

сериозно, очаквах да откача. ама всички бяхме събрани с огромните си куфари на паркинга пред общината, а на мен ми се изсипа едва ли не половината рода да ме изпраща, миша беше с махмурлук, фейсбук ми гърмеше, защото вечерта англичанките буквално се покъсаха да ни отбелязват по статуси, хабиба ме пита предварително какво искам да вечерям първата вечер, и аз бях напълно... окей.

и докато се усетя, с миша и мира бяхме на задните седалки, още не беше тръгнал автобуса, а ние се бяхме настанили и се хилехме като пачи ;дд

пътуването трявна - софия беше песен. ама наистина. през колко песни минахме? не знам. и въпреки че съм в музикална криза, нали, и не съм сядала сама да слушам нито една песен, поне колкото пъти седнехме в автобус, се пееше мейнстрийм поп и има цял списък с песни, които да ми напомнят за англия.
та така... автобуса. проспахме го половината, мирка се изръби на тоя прозорец, ама ние бяхме окей, щото миша й спеше на корема, пък аз - на тоя на миша ;д

и бяхме спрели на една бензиностанция до правец, качваме се обратно на бусчето и само узунов застава отпред и се провиква:
- FIFTY MINUTES! SOFIA, AIRPORT, FLY! :D

и хубавата част беше дотам ;д нали съм ви казвала как се радвам на процеса на пътуване повече, отколкото на самата дестинация? е, девети ноември едва не ми уби тва чувство. ;д

пътуването със самолет не е чак толкова гадно. поне на отиване. миша каза, че й било отвратително, щото и без тва била с махмурлук, та през целия полет се опитва да ме използва за възглавница и беше тип 'why god why'. аз пък пак очаквах да превъртя, разбира се. и бях на път, докато се редяхме на опашката на стълбичките към вратичката на самолета. като я наближих и видях колко са високо тия стълби и колко е голям самолета и колко много хора има и че всъщност АЗ се качвам там, ми се ускори пулса, тбх. и след това... спокойствие. необяснимо и непоклатимо спокойствие. през целия полет си четях 'looking for alaska', слънце ми грееше от прозореца, пък от време на време поглеждах другите от групата и още не мога да преживея как бяха заспали цецо и радо - радо си беше опрял челото в седалката пред него, пък цецо си беше пуснал масичката и спеше на нея. :D имам ги на снимка и още не мога да спра да се смея. ;д

та така де, веселата част на деня се изчерпа дотам. приземихме се на гетуик, и едва не ме хвана депресията, като гледах как докато ми печеше слънце самолета се спусна под облаците и изведнъж стана мрачно и гадно и дъждовно. eh, съдба. ;д тогава реших, че няма никъв проблем да изям една активия, дето си влача от българия, с цел да се заситя, защото бяха минали седем часа откакто се бях натъпкала с ядките, обаче - кой като мен - от тая активия реши да ми стане тежко. и четирите часа с автобус до бирмингам ми бяха пълен кошмар, щото стомахът ме болеше, болеше ме всичко, беше тъмно, спеше ми се, и се опитвах да спя, пък се будех през 15 минути и тоя електронен часовник отпред го бях намразила.
ще бъде окей, чоки, всичко ще е окей.
и първото нещо, което видях в тъмното (след автобуса с големия билборд на кечинг файър ;д) беше, че минавахме през уоруик и всички къщи бяха толкова еднакви, минавахме през една улица 5 минути и аз гледах колко е еднакво всичко и ми прилошаваше.
всичко е окей, чоки...

и тогава, вече, fucking finally,

бирмингам

бях парцал, не можех дори да си повдигна сака (аз и след летището едвам го вдигах, ама другите ми го носиха! the perks of having nervous stomach anxiety disorder), пък тепърва щях да си се запознавам с посрещачите, леле, мразех си живота в тоя момент. ;д

влизаме ние в училището, влизаме в залата, където ни чакат, аз не функционирам, умирам, гледам ги как се намират взаимно, търся си с поглед моята англичанка, нещо не я виждам

ПЛОТ ТУИСТ: има човек, който да е по-нисък от мира. и това е хабиба. :D

щото седеше точно пред мен :D и аз още не функционирах, и единственото, което помня е, че майка й ми подари цветя и едвам успях да кажа 'nice to meet you' и се молех да има къде да легна час по-скоро ;д

първото нещо, с което се изложих, беше, че с влизането в колата майка й ме заразпитва за това и онова, и аз се сетих че, ВЪЙ БОЖЕ, ВЕРНО ЧЕ ТУК ИМАТ АКЦЕНТ, и въобще за всяко второ нещо исках да ми повторят. ;д и по целия път към къщата им им говорих за весели неща като как съм пътувала 16 часа, какъв eating disorder имам и 'ни моа да ви свикна с акцентите send hepl???' ама ме успокоиха, че до вечерта на следващия ден ще им свикна и ще им разбирам, за което бяха прави.

напук че по принцип са имигранти и скучни неща като английска кухня не си готвят, по моя поръчка имаше jacket potatoes with cheese. дейъм.
и напук на това, че бях неописуемо изморена, още с първата вечер си свърших работата, като им заразказвах на тях двете с майка й за трявна, и какво има там, и къде живея аз, и тъй нататък, и тъй нататък. абе, туристическите гидове пасти да ядат. толкова патриотично настроена не се бях чувствала никога. ;д

- иначе в трявна бая спортове се развиват уж, ама мен не ме касае, щото предпочитам да си седя на дивана и да чета, щото съм сакатил
- ма същата като хабиба си ;д

стълбичките им бяха ужасяващо малки, първите два дни едвам се качвах и слизах. пък на всичкото отгоре бях на третия етаж. ;д
и още първата вечер хабиба ме развежда из стаите и се оплаквам 'your stairs are so tiny oh god'
'or maybe your feet are just big'
грубо, бийбс, грубо. ;д

стаята ми си беше голяма, не отричам. и ми даваше пълна свобода за нервно крачене напред-назад, много място за разпръсване на багажа ми и предоставените ми халат-одеало и пуловери и жилетки. i've never felt so british. което се очакваше ;д

първата ми нощ беше у-жас-но неспокойна, заспах към 11, будих се от студ, оказа се, че одеялото ми е на пода, до 5 не можах да заспя, и някак до 7 слабо си подремвах. в крайна сметка се оказа и, че радиатора в моята стая бил цяла нощ изключен. ;д
затова на следващата освен пуснатия радиатор имах и електрическа духалка. от което пък се будих 40 пъти, щото жега. ;д

---

първата ми сутрин беше горе-долу... добре. ако не броим, че първите два дни си нямах ни най-малка идея какво искам да ям и се бяха побъркали с мен.
и първо видях огромния dream-catcher на стената, осветен от лампичката за четене, която аз упорито използвах като нормална нощна лампа, щото се чувствам мизерно, когато спя на тихо и на тъмно - дай поне, ако ще ми е тихо, да свети нещо. и после хабиба ме провери дали съм се събудила, което стана сутрешна рутина. *почукване на вратата* 'yeeep?' 'i was just checking if you're awaaake???' 'eeeh, i'll get up in a minute' (бтв, казах чисто английско YES около четири пъти през целия си престой в англия - винаги казвах yup/yep/yeah. което накрая ми се развали от техните акценти. лайк, в неделята си казвах чисто плавно 'йеа.', а вече клони към едва ли не немско 'Я' ;д и хабиба постоянно ми се смееше, щото когато казвах 'no', винаги трескаво махах с показалец. пък по едно време им направи впечатление, че когато отговарям положително, клатя глава, а когато отрицателно - кимам ;д и ми разказваха как някакви техни познати албанци правели по същия начин и евентуално тоя мит за балканските народи и кимането им е напълно верен ;д)

и, така де, още със ставането ме хвана носталгията. в девет ми се причу как тревненския градски часовник удря единайсет. кълна се, чух го. и нито веднъж не си вдигнах щорите, защото прозореца ми откриваше гледка към съвсем типична английска улица с еднакви къщи и еднакви паркирани хубави коли (никви лади, москвичи и трабантчета, sigh :c)

но да, свиква се. ако не броим, че техните се водят пакистанци/индийци и яко маат (мн любим глагол) люти неща. първата вечер си боднах едно картофче от тва нещо, дето постоянно си готвеха, и толкова люто ми стана, че ми призля. ;д да живее скучната английска кухня, пицата и subway!

обаче, държа да отбележа, там ядох най-вкусното пилешко в живота си. майката на хабиба ми го беше сготвила както си го готви по принцип, ама без лютите неща и беше направо божествено. ядох три пъти такова (третия път не ми беше хубаво, щото беше претоплено от миналата вечер, ама) и още не мога да го преживея. :D

и като цяло семейството си ми бяха найс и им разбирах почти всичко от казаното(!!!), майка й постоянно ме разпитваше за тва и онова, хабиба беше тип 'сигурно ти е омръзнало вече, аз на моменти не си правя труда да я слушам', ама на мен ми беше окей, щото иначе щях да си мълча и да им се усмихвам :D

почти всяка вечер ги слушах как се карат кой да измие чиниите, ама тогава просто тихичко си хващах книгата, зачитах и се правех, че не ги чувам. ;д

и, между другото, очаквах да ми се налага да говоря английски много повече и много по-често. което от една страна ме успокои, че няма да ми се налага да се излагам повече, но от друга - не, защото нали уж номера беше да си усъвършенствам английския. аз научих около пет нови думи и си превърнах произношението в пълна лигня. беше ми мъка да ги разбирам на моменти, затова даже не се опитвах да ги слушам, ако не говореха на мен, пък и си говорих главно с хабиба и майка й. демек, те ми говореха, а аз обикновено просто си отговарях с 'yeah/okay/thank you/good/i know/i already did/nope' - като се замисля, за десет дни казах повече пъти 'okay', отколкото през последните 10 години. хейзъл и оугъстъс могат само да ми завиждат. ;д с баща й си говорех само от дъжд на вятър, с брат й проведох точно един разговор, пък със сестра й се разминахме 50 пъти по коридорите и и дума не ми каза.
въпреки че, да, на моменти си изпадах в обяснения и им разказвах това-онова, но все пак, времето, което прекарах в англия говорейки на английски срещу това, което съм прекарала в говорене на български е в отношение 1:10. минимум.

---

училището беше окей. всичките коридори бяха еднакви и ако трябваше да се ориентирам сама, щях да се загубя, но беше окей. ;д и това за големия процент мюсюлманки си важеше с пълна сила и още се чудя с какво си защипвате тия неща върху косите, че да играете баскетбол и да не падат???? (за нашата група по обмен очевидно ни бяха избрали такива, които не си покриват косите, че да не го избие някой на расизъм и да се уплаши ;д) и всички толкова ексайтнати да бяха за нас, все едно извънземни им идват на гости. ;д
аз, като сигурно най-бледата след иления и ана в групата, бях като музеен експонат ;д
- бийбс, тя твоята ли е?
- моята е, даже име си има *беше много sassy на моменти окей ;д*
- ми как се казва??
- тя говори английски, питай я, завържи разговор!1
- [неловко не ме пита нищо]

повечето приятелки на мойта освен това бяха и масово туайлайтърки, което ме свърза с тях спиритуално. ;д малийха имаше значка с едчо на раницата!11 още плача. пък като гледах как с кортни обясняваха на хабиба как 'тря веднага да ми кажеш първи впечатления, като прочетеш еклипс!!!11' и 'edward is so much more in the books!!!!!!1!', направо сърцето ми се стопли. ;д въобще цялата й групичка бяха такива сладурки, де тоз късмет и в българия да познавах такива кют хорица..

бтв, да, намерихме здрач за осем паунда в един универсален магазин, пък хабиба не е чела нито книгите, нито е гледала филмите, и въпреки наличието на тхг за един паунд, при въпроса й 'should i buy it?' аз бях тип 'come to the dark side and say goodbye to those 8 pounds'
[изтичвам при останалите от групата пред магазина]
- OPEN YOUR BAG AND SHOW THEM WHAT YOU JUST GOT
- oh ok
- i pushed biebs into buying twilight hehehhehhehehe
- you didn't push me into buying it, i just asked for your opinion and you recommended it to me
- [упорито разгласявам как съм я push-нала into тва да чете здрач :D]

така де, във понеделник карахме часове с тях, в десети клас са, а взимат материала, който ние взимахме в шести. мислят ме за math genius. ;д

пък по време на едното междучасие една висока черна мацка поиска да се снима с мен. i feel like a celebrity!11 [lollipop luxury starts playing in the background]

в сряда им присъствах в клуба по дебати. не го помня целия, щото се бях върнала от замъка и бях парцал и две не виждах, обаче помня със сигурност, че за всяко изразено мнение им даваха бонбон. аз си мълчах и пак смогнах да си взема два. ;д
и добре, че бях прекалено изтощена, за да функционирам и да си правя труда да слушам какво говорят, щото после като разбрах какво говориха по време на едната дискусия, едва ли не бяс ме хвана.
начи, ние сме в девическо училище - пак ще го кажа - ДЕВИЧЕСКО УЧИЛИЩЕ, и по време на тия дебати ги бяха събрали всички и им казваха едно твърдение; тия, които не са съгласни, отиват в лявата страна на залата, съгласните отиват в дясната, а тези, които се колебаят - логично, си седят по средата. едно от твърденията беше 'трябва ли следващият министър-председател на англия да бъде жена?', и не видях колко хора отидоха в лявата страна, и добре че не чух тва изказване, после ми го преразказаха - едно от МОМИЧЕТАТА, в ДЕВИЧЕСКОТО УЧИЛИЩЕ защитава тезата, че министър председателят НЕ трябва да бъде жена с 'жените са нестабилни, не могат да си управлят емоциите, камо ли власт' [angry feminist screech]
окей де, знам, че тва, че е девическо училище не значи, че трябва да пропагандират феминизъм, ама...
не. просто намирам за супер малоумен всеки човек, който отрича феминизма и принизява женския пол през 21 век. особено ако самия въпросен човек е от женски пол.
и тогава точно мойта хабиба блесна, като се изказа за бейзъкли неща за това как полът няма значение и как и без тва старите министър-председатели, дето са мъже, една камара простотии са правили, и завърши много инспириращо и всички й ръкопляскаха. feminist bby.

---

групата ни англичанки по обмена бяха чочита до една. :з
искате ли профил на всяка една? не? не ми пука, ще ви го направя и без тва. ;д

хабиба беше моята англичанка с пакистански/индийски произход, прави си много derp снимки, пише много бързо смси и, повтарям, е по-ниска от мира! тва си е постижение. ;д и хем е лигла, хем не са й забавни нещата, на които аз се хиля като миндил, ама нищо, ние се разбирахме. ;д
кортни изглежда като actual англичанка ;д и беше с ребека. първоначално я мислех за total nutjob, щото още първия ден се разбиваше на what does the fox say в автобуса, обаче изглежда много симпатична и има ебаси якото произношение, въпреки че всъщност говори английски както аз говоря български и не разбирам доста от казаното. ;д
алана беше с радо и цецо и тя вече на моменти яко лъха на total nutjob, щото крещи бая и телефонът на хабиба е всъщност 40% derp селфита на алана. ;дд и идк, никога не съм говорила с нея, като се замисля. даже на изпращането само с нея не съм се прегръщала.
айша беше с мариана и гергана и сигурно беше тая, която запомни най-много фрази и думи на български. ;д пее прекрасно и е много усмихната и кюти. и баба й има обица на носа, доколкото разбрах. ;д
сулма беше с мира и не знам нищо за нея, освен че обожава 30 seconds to mars - в петък им беше на концерта - и мисли, че българчетата ядем много здравословно. милата. ;д
хафса е с иления и има супер хубава коса, супер разговорлива и общителна е, за къщата й няма да говоря още xD и любимата й бг фраза е 'пази тайна, браат', която не е българска, просто ни питаха как е 'save it, bro' на български. ;д и въобще е супер миличка и uwuwuwu.
мая беше с ана, супер много ми се искаше да си полафя с нея, амЪ съквам бая. пее божествено - сериозно, не познавам никой, който пее по-добре от нея. и ходи във дъжд и вятър с къси поли, щото 'ми тя мая обича да изглежда добре' 'ма то и аз обичам, ама обичам и да ми е топличко и да съм здрава' ;д
мариголд май ни е най-изпъкващата личност. набор 99, яко грим, яко социален живот, яко лигавене. ;д мини руса шер лойд. изглеждах lame на фона на мацка набор 99, ок. има ненормален акцент и май ме мисли за депресарка - май всичките ме мислеха за депресарка - щото то че в бирмингам си беше купон - беше, ама аз не съм точно купонджийка. и последните ми две interact-вания с нея са въпроса 'аа` ю окай?', който я помолих да ми повтори три пъти, ебаси акцента, сериозно, и като ме целуна по бузата предпоследния ден и бях тип 'ко ся, жал те е че съквам ли?' ;д беше с миша, която направо ме разцепи с обясненията как решела котката си с някаква четка и после със същата четка си разресвала собствената коса, или как постоянно оставяла храна по леглото и по земята, или как скачала по задника на миша и се снимала в процеса xD или как в любими питиета имала 'о, ми джак даниееелс, руска водкааа, пък понякога и ромче', omf. в ресторанта пък беше питала гергана пушила ли е трева - 'мне, ти?' 'оф, да, ама отдавна не съм' след което герито тръгна да ни го разказва въпреки присъствието на всичките англичанки, щото и без тва не ни разбират. ;д иначе радо си я хареса и не може да я преживее. ;дд
панаш и анет, да не кажете че ги слагам под общ знаменател заради расата ся - просто и двете не host-ваха никого, щото някои нали хостваха по двама - са пекани черни мацки, с които също не можах особено да се социализирам. панаш е супер отракана и разговорлива, пък анет е много скини и имаше рожден ден. ;д

направи ми впечатление, че всички си бяха близки и си се лигавеха заедно, въпреки че бяха различни. ако бяха българки, щяха всичките да са на групички. като нас, примерно. ;д

та, май имаше три по-недоволни лица от престоя ни в бирмингам, въпреки всичко:
първият беше ана, щото се оказа че дошла насила и никога не искала да ходи в англия и й липсвала българия и имам чувството, че беше разочарована и недоволна в продължение на всичките 10 дни.
мариана, щото успя да се сгъсти с този-онзи, ама езиковата бариера не успя да я прескочи съвсем. за сметка на тва научи айша на една камара неща на български. ;д
и аз, която смогнах да изритам пустата езикова бариера *потрива насинено коляно*, но не и тая на асоциалността си и въпреки че всичките бяха яки, аз седях около тях... и седях около тях. ;д

на боулинга 4 човека ме питаха добре ли съм. teh fuck, man.
на пижаменото парти вече никой не ме пита добре ли съм и в депресия ли съм, щото всеки можеше да си ходи където иска. ;д и въобще беше ебаси яката вечер. още в понеделник хафса каза, че ще ни събира всички в петък при условие, че всички сме облечени в пижами, ама не беше слийпоувър, щото се прибрахме в десет. ;д но да, беше супер хубавото, щото имахме седем пици и се тъпкахме като ненормални (аз щото не ям пица и не пия газирано, разбираш ли), уж гледахме parent trap, лакирахме се, денскахме като ненормални (другите денскаха, пък аз, радо и цецо стачкувахме против танцуването в другата стая *аз мога да танцувам само на потенциални плейлисти за стриптийз клубове, сори* - не че се измъкнах от груповото танцуване на макарена и... как беше, cha-cha side?, де ;д - и цецо събираше балони и ги пукаше. пък аз забичвах групата двойно, въпреки че бяха в другата стая и аз упорито отказвах да отида при тях. ;д

- набери се на корем!
- В НЕГО ИМА ПИЦА!
- ма нали имаш плочки?
- И В ТЯХ ИМА ПИЦА!

трябва да си наваксам с тва социализиране, когато дойдат те. поне ще пробвам. ще се изявявам като преводач, все пак. ;д

иначе като цяло изглеждаше, че всички се разбирахме и се обичахме. ;д

а още на втория ден, в стратфорд, почнаха да ни питат за псувни на български. ;д на нашите им дойде акъла, че не трябва да ги ограмотяваме много, за да можем да си псуваме на български в тяхно присъствие колкото си искаме. ;d затова, main списъка с български изрази, които научиха от нас:
'мамка му!11!!', което беше първото
'ко стаа, майка?', aisha's fave
'пази тайна, брат', hafsah's fave
'млъкни!1', everyone's favourite
'ВЪЙ' - тва само бийбс го знае, ама го казва много ефектно!
'обичам те', дето и половината не го научиха. съжалявам, господин узунов, нищо ни мое да се мери със звучното 'млъкни' ;d
'премести го!', неумел превод на MOVE!
'здрасти/чао', не сме толкова безполезни ся
'ти не стру-ваш', пак много любимо на хафса и супер яко го казва ;д
'ще ти сритам дупето', щото им било по-лесно за произнасяне, и ги учиха да го произнасят в ресторанта, което бе прекъснато от провикването на, разбира се, узунов: 'ШАМАРИ?' ;д
'ще ти се', като отговор на горното ;д

и специално при айша, цяла камара думички от рода на шапка, чаша, обувки и тъй нататък. : D

---

*гордо се кифля пред замъка*
местата, на които ходихме, докато бяхме в бирмингам, не бяха малко - стратфорд и дома на
шекспир, на тъста му и на дъщеря му (в последния тъй и не отидох, щото казаха 'който иска - в следващия музей, който не иска - на шопинг' и да... почти всички бяхме на шопинг), центъра на бирмингам и каналите, замъка уоруик (personal favourite), black country museum (голяма депресия ме хвана там) и шоколадовата фабрика cadbury. (не знам как не хванах захарна болест там) и после пак центъра на бирмингам. щото шопинг.
за тях не мога да разтягам локуми - беше хубаво, радвам се, че видях нещо ново, тва е.

---

представянето на българия от наша страна беше тъжна история. мира имаше гости от red coast, пък на мен нервния стомах се обади (тенк ю, гадни сандвичи със сирене и лук), тъй че двете отпаднахме от едното хоро. забутаха ни трите с иления в единия салон по физическо и почти ни забравиха там, докато другите вече бяха готови за сценката. abuse-вахме ризи от носии. ;д драма групата от тяхното училище, повечето от които хоустърките ни, ни изнасяха шекспирова сцена в началото и. ни. вкараха. в. задния си джоб. и ние се изложихме, ofc. то не беше прецакване на презентацията, бъркане на слайдове, импровизации, очеизвадно бъркане на текстовете на песните, объркване нА КАНОНА НА 'СЕДНАЛО Е ДЖОРЕ', лигавене, ма поне беше весело. после налитах да прегръщам всичко българско и ме има на видео как пищя 'ИСКАМ СИ В БЪЛГАРИЯ, ЛИПСВА МИ СЕЛЯНИЯТА' (вече не ми липсва доу, свиква се бързо и омръзва ;д), никога не съм била толкова патриотична, наистина. ;д

и узунов щеше да изнася реч накрая, обаче половината хора от залата отиваха да си режат от тортата и да си ходят и беше тъжничък леко. ;д и и него го прекръстиха и още не сме спрели да го ебаваме. ;д

- тя е гергана, гердана, глигана...
- ми той и господина вече се казва калохан, ма не се оплаква, нали.. ;дд

(впрочем, сигурно половината ни преименуваха, щото не знаят как да ни произнесат имената. ;д герито стана джери, михаела стана махейла, а цецо стана теско и в лондон до хотела имахме супермаркет tesco и му се хилехме като пачи всеки път, когато влизахме там да си купуваме да ядем. ;дд обаче моето име всички го запомниха!1 въпреки че аз на повечето хорица извън групата тъй и не им запомних имената. и само 1-2 пъти за десет дни ми объркаха името с 'кристина' и никой не ми знаеше фамилията, и десет дни слушах хубаво английско 'kristiana' и лигаво българско 'чоки', леле, тва ми бяха най-хубавите десет дни в живота. ;д)

- господине, добре ли се справихме?
- [особрително вдига палци]
- кажи ми, кажи ми, лъжи ме, лъжи меее...

тва най-вероятно вече сте го чели няколко пъти някъде другаде, обаче ми беше голям pun и много се гордях с него даже след като се изтърка. ;д

---

и сега, една много важна част от поста, бърз wrap-up на престоя в бирмингам в отделни детайли:
фразата беше 'ША ГО СЧУПЯ ТОЗ ТЕЛЕВИЗОР!', двама-трима го повтаряха от първия ден, на заминаване бяхме всички. ;д 'не ми работи телефона нещо, ша го счупя тоз телевизор, ей!', 'дай си телевизора да те снимам!', 'в тоз телевизор има 10% батерия, ша го счупя!' и по едно време спряхме да refer-ваме само към електронни уреди - само се вижда как мира събува обувките на миша от краката й и пищи 'ТОЗ ТЕЛЕВИЗОР НИ МОА ГО ИЗДЪРПА!' xD
предметът беше шапка, защото всички си купихме, било то зимни шапки или caps, даже някои си взеха по няколко /sideeye-ва мира
песента беше 'talk dirty' на джейсън деруло - защото а. текстът пасва перфектно за случая лол; б. балкански ритми, на които англичанки денскат. това не се вижда всеки ден.
филмът беше thor 2 - тъй де, заведоха ни да го гледаме, на мен ми беше бая скучно, нО! ако премиерата на кечинг файър беше само седмица по-рано, можехме да идем на него. щяха да ме видят в ебаси истерията. и да си развалят впечатлението за мен, най-вероятно. ;д

---

"i don't wanna go.
лайк, да, липсва ми да съм си у дома, обаче и тук ми е хубаво, и имам такава миличка exchange група и свикнах да лежа на пода в стаята и да чета 'аляска', чакайки нагревателя да ми изсуши косата. и да си лафя с хабиба на дивана в хола и да гледаме ситкоми, а аз да се тъпча с пилешко, окупирала фотьойла до каминката, окупирала нечия жилетка. хубаво ми е, окей."

изпращането на последния ден в бирмингам беше cryfest. пък майката на хабиба каза, че съм прекрасно дИте и знам, британска учтивост и тъй нататък, щото само обикалях и ядях овесени ядки и гледах new girl по телевизията и повтарях 'yeah', но ми е хубаво да вярвам, че наистина смята така. написа ми го и на картичка, все пак :D и с хабиба казахме, че няма да плачем, ама в един момент всички освен цецо ревахме. ;д той е хейтър, тъй че не важи. и... исках да си ходя, ама и се бях привързала към тях. и бях тип 'искам или тук, или в българия, кво толкова ще правя в тоя лондон'...

кой да знае, че ще се влюбя тъй бързо? ;d

---

лондон

пътуването бирмингам - лондон отново си беше кошмар. но си струваше, хех.

не знам с какви думи мога да си опиша фойерверките, които ми гърмяха в съзнанието. окей де, нямаше точно фойерверки, обаче... лондон е... Градът. и цялата му изтънченост и красота. въпреки че туристът в мен беше разочарован, ама престоя в бирмингам вече ме беше подготвил за такива неща. ;д

пристигнахме около... ох, не помня вече. в 11 заминахме от автогарата в бирмингам, което ще рече, че към 3-4 бяхме в лондон. след което чакахме радо и узунов да отидат да ни намерят хотела с помощта на gps-а на радо. бтв, не споменах, че майката на хабиба ми беше оставила цяла торбичка със сладко до леглото, ако нещо огладнея вечер. не че мога да ям сладко на гладно вече. затова си я взех на тръгване от бирмингам, почти недокосвана, заедно с още бая шоколад, дето ми го беше дала 'ако огладнея по път'. половината го изядохме на автогарата в лондон. останалата половина миша ми го изяде в хотела. ;д

та, след като ни намериха хотела, който за щастие е на съседната улица до автогарата и десетина минути пеша, се завлачихме натам с мъки. ;д аз пак не можех да си вдигна сака сама, разбира се. ;д

и му запомних името! blair victoria нещо-си inn hotel. и въобще беше улица само с хотели до три звезди и нашия (който беше две звезди, ofc) го разпознавах само по това, че зад най-близкия ъгъл имаше четири червени телефонни кабини. предпоследния ден вдигнах мира да ме снима пред тях в 7 и половина сутринта, щото никой не искаше да се снима с мен и явно никой не искаше да се снима на тия кабини. които бяха чЕТИРИ. (ебаси яката кифленска групова снимка щеше да стане. бтв, вдясно може да ме видите как се кифля около въпросните кабини.)

хотелът не беше кой знае колко високо качество.
but, you know what? i loved it.
първото нещо, което видях, беше, че стаята ни е на приземния етаж. второто, че всъщност има един етаж под нас с още две стаи и ресторант, където всъщност сервираха само закуска. третото беше самата стая.
имахме четири стаи, което ще рече по трима души в стая. и аз, заедно с миша и мирка бях в стая, голяма колкото половината на тая, в която бях в бирмингам. и първоначално с влизането почнахме да се хилим като ненормални и да оглеждаме всяко кътче - което ни отне около две минути. общо взето, тясно коридорче, вдясно по него баня и тоалетна с размери метър на два и половина, като душ кабината заемаше половината пространство. ама поне душ кабина! тук си нямам такива екстри. ;д стаята ни беше с поставени едно срещу друго двойно и единично легло, които бяха вляво; вдясно до единичното имаше шкафче - над него имаше плазмичка с кабелна телевизия (!), под него можеше да се пъхат неща, върху него също, и трите дни беше отрупано с гримове и храна. до него имаше стол, който постоянно изпълняваше ролята на допълнителна закачалка. вдясно до двойното пък имаше малко гардеробче с място за палта и още едно по-малко шкафченце с чекмедженца, в едно от които имаше даже сешоар - алелуя - пък отгоге имаше даже чаши и кана за топлене на вода и безброй пакетчета с чай, кафе, захар и сметана. от какво има да се оплакваш? а между стола и гардеробчето беше най-любимото ми нещо в стаята - ПРОЗОРЕЦА. с прекрасната гледка. която можете да видите по-горе вляво. : D
ама, наистина, ако трябва да съм честна, изпаднах в ебаси еуфорията, защото беше супер симпатичното местенце.

преди да успеем да се нахилим като миндили и да се порадваме, трябваше пак да излизаме и да разгледаме лондон малко от малко - половин час път от същинския център на града, aw yes.


и...

какво да кажа?

лондон през нощта.

знам - знам, че идвам от съвсем малък град и може да се каже, че лесно се впечатлявам. и знам,
че съм ужасно пристрастна, защото ЛОНДОН - никога не съм си представяла, че един ден НАИСТИНА ще отида там, а винаги съм си мечтаела.
и тогава бях там. и се стъмваше, и беше светлини. и хора. и не беше реално.
всъщност, беше си съвсем реално и в точно тоя момент въобще не можех да го асимилирам и да го приема и поне 50 пъти казах 'хора, имам чувството, че съм в бургас' и сочех london bridge и казвах, че тва е бургаския мост. ;д
бъкингамския дворец по стъмване и биг бен, когато вече беше тъмно. <3 просто... просто прекрасен.
а аз, щото съм толкова фотогеничен карък, на всичките си снимки пред известните забележителности приличам на пълен картоф. (за сметка на това селфитата ми пред огледала са къртачи. ;д) може да съм се примирила с тва, че ако един ден се снимам със знаменитост ще приличам на настъпана на снимката, ама със известни забележителности - не. и тъй. не мога да спя спокойно. ;д

а после и абатството, и улиците, и дебелите слоеве стъкло в пролуките по тротоарите и цецо, броящ къде се вижда през тях, че свети и къде не. ;д

и по някаква необяснима причина ужасно ме радваше фактът, че се тъпчехме със съмнителна храна три дни, даваше ми едно такова топличко чувство, че съм истински турист - а аз си бях - който се гъчкаше с още две кют изтрещялки-наборки в миниатюрна стаичка и се тъпчеше с храна, да. ;д

първата вечер ядох сандвич от теско със сирене (тяхното сирене се оказа actual кашкавал), пържена царевица (с вкус на моторно масло, ама по някакъв извратен начин вкусна) и плодов йогурт за пиене. и госпожа рашева дойде да ни види и се гушкахме и пищяхме във фоайето и човекът на рецепцията беше тип 'запрете са' ;д и се бяхме набутали всичките в стаята на бекито, иления и ана, щото тяхната май е най-голяма и си говорихме (после се бихме за телефона на рашева, щото тя имаше безплатно 3g, а интернетът в хотела беше платен ;дд) и бяхме насядали и налягали навсякъде и ми беше толкова хубаво и изпълнено и миличко (и сигурно ще ме заколят ритуално, ако разберат, че съм качила тия снимки, но yolo)

на втория ден обикаляхме с туристически автобус (ония с отворените покриви uwu) и... е, тогава стигнах до заключението, че лондон си е някак по-хубав нощем. ;д пък и забелязах едно и също нещо и там, и в бирмингам - ходиш, където ходиш, накрая влизаш в някаква улица, където сградите са едни и същи, едни и същи, едни и същи. по едно време едва не заспах. ;д

влизахме в националния музей и природо-научния (аз влязох набързо в гифтшопа, стори ми се, че загубих всички, видях ребека, тръгнах след нея, оказа се, че тя, гергана, мариана, радо и цецо отиват да търсят макдоналдс... тъй че ходихме в макдоналдс ;д), после минахме през тауър бридж, качихме се на корабче по темза за към половин час и ходихме с госпожа рашева в националната галерия (където тбх ми беше забавно, щото от поне половината картини можеше да се направят реакционни снимки. ужасен човек съм, sue me) и вечеряхме в макдоналдс, защото имаше безплатен wifi. ;д

последния ден ходихме в the british museum (и владито се мразеше, че не се е кандидатирала за
проекта, щото имаше изложба, наречена 'sex and pleasure in japanese art' ;дд) и, ох, ми не съм правена да гледам музеи и това е. къщички и паркове? ок. музеи? независимо какво има вътре и колко е интересно, не съм за там някак просто. пред музея пък миша нахрани гълъбите с мъфин от старбъкс. и ми направи впечатление, че английските гълъби са толкова нахални, пък българските са явно прекалено травмирани. ;д
после си изхарчихме всичките пари на oxford street и се запознахме с малкия син на ментова. и той ми се изсмя, като го питах 'тука някъде да има голяма книжарница or sth' и аз му се обидих и 10 минути по-късно намерихме waterstones на два етажа, heheheheh.

в лондон вече трябваше да се оправям сама в магазините и не можех да накарам някой друг да се оправя с касиерите вместо мен, и потвърдиха всичките разкази за учтивостта на британците. първите два дни в бирмингам се чудех как да им отговарям. ;дд
подавам им нещата, които ще си купувам. казват ми 'hello' и 'thank you'.
казват ми колко трябва да платя. давам им парите, казват ми 'thank you'
подават ми торбичката, казват ми 'thank you'
връщат ми рестото, ПАК ми казват 'thank you'
и аз седя и съм тип 'еми, thank you?'

в макдоналдс ме подлудиха с тия касиери азиатски емигранти. 'ю уант а миЛ?' :D

а в книжарницата, след като питах момичето на касата съде са книгите на рейнбоу рауъл, тя ме попита сигурно пет пъти да повторя името, накрая ми даде листче да й го напиша, упъти ме към втория етаж, аз само казах 'окей' и побегнах към него, тъй и не й казах 'thank you' и още ме гризе съвестта. ;д

--

мисля, че като един материалист (още се смея, щото вървях най-отзад на групичката с узунов и ники крейг a.k.a. учителката им по физическо, която ще води групата англичанки в трявна, и аз питах къде, АДЖЕБА, има голяма книжарница -десет дни мрънках за тва и чак последния ме отразиха- и той тръгна да й разправя нещо за мен и каза "though she's not materialistic" и аз се разсмях на глас ;д) трябва тук да направя списък с нещата, които си накупих heh. щото по-късно съвсем няма да е на място. значи,
шапка с панда
много сувенири, подаръци, туй-онуй
много шоколад, туй-онуй (вече го изядох всичкия)
черен клин на кръстове от sportsdirect uwu
пуловер с много кют мотиви от същия магазин
crop пуловер дето даже няма с какво толкова да комбинирам, ама беше 6 паунда
шал, ама тия дето са тип яка от primark, откъдето са ми и почти всичките останали изброени дрехи
кют ръкавици с откачащи се пръсти
сива къса пола с флорален принт намалена на три паунда /rainbow vomit
treggings, които приличат на jeggings и ми седят ужасно на коленете, ама за 7 паунда - толкова
памучна лека oversized тениска в същия цвят като горните treggins
най-прекрасните черни grunge docs
5 чифта чорапи с tribal pattern!
къса рокля от forever 21 (и по-хубава можеше, ама се заклех, че аз без книги и рокля от тоя магазин от англия няма да си замина. и на сайта винаги има толкова хубави неща, пък аз влязох и в магазина в бирмингам, и в тоя на оксфърд стрийт, и нямаше почти нищо отличаващо се и цветно. eh.)
'an abundance of katherines' на джон грийн, щото не исках да си купувам само една книга, пък всички други, които ми хванаха окото, вече съм си ги купила на български
'eleanor & park' на рейнбоу рауъл <3 толкова много я исках.
и май е това.

--

но като че ли... най-любимата ми част от лондон си остават вечерите в хотела. с двата радиатора, и гледането на x factor и ситкоми по viva, мира, правеща насила масажи на миша всяка вечер, О, ФАБРИЦИО, донътите от теско, разменянето на шапки и прехвърлянето на гримове рано сутрин. и ме побъркаха за три вечери. ;д
първата вечер най-вече. ;д когато миша от нищото почна да се разкарва по тениска и underpants и да ми разказва приказки за лека нощ като тая за чипса под възглавницата. : D пък втората вечер, когато паднала от леглото и щяла да си маркира задните части на радиаторчето, пък с мира се хилили и си говорили до 2 през нощта, аз даже не съм ги чула, щото най-безцеремонно заспах в десет и половина, ебаси. ;д и ми разказваха как по средата на разговора им в съня си съм казала едно отегчено "ОФ" и съм се обърнала на другата страна. ;д
последната вечер ядох сандвич с пилешка салата и йогурт с кокосови стърготини и пак се прибрахме след стъмване и минахме покрай един увеселителен парк и един actual парк и беше пак красота и светлини и не ми се тръгваше...

толкова се радвам, че го написах това пусто есе за виолетките, толкова се радвам, че учих това дунавско хоро за да не го играя накрая, радвам се, че поне тоя път не бях такъв миндил и не си изпуснах сигурно единствения шанс да отида там.
вярно е, не е за мен и не бих могла да живея там, но... но отидох там първо на гости, после като турист. и си беше най-най-най-прекрасното изживяване. :з

---

узунов ни урочаса с 'радвам се, че всички се прибираме здрави', и половин час преди да заминем за летището герито получи ебаси зловещия припадък. i just.

гледай от светлата страна, народе! като например... че не си е направила всички изследвания все още.

та, разбира се, не можах да си нося сака, умрях от главоболие в самолета, с миша си спахме взаимно по раменете, като ги сменяхме на половин час (ма накрая и на двете ни бяха схванати вратовете), накрая на полета си купи ЧИПС и си го раздели с мен (еми. ;д), в българия пак бяхме разглобени на части от умора, обаче се радвахме като малки дечица, че сме си у дома.
като се качихме на автобусчето, има-няма 5 минути по-късно минахме през дупка в асфалта, аз обнадеждено извиках 'о, българия!' и всички се разхилиха. ;д
после седнахме на една мижава крайпътна механа и ядох една калпаво направена шопска салата и хляб. чист български хляб. ;d
като наближихме трявна господина ни каза 'вие толкова много песни пяхте, пък нито една не беше на български', затва с миша и ребека изпяхме 'една българска роза', боже, никога не ми е било толкова патриотично, разбирате ли.

три дни по-късно целия ми патриотизъм умря.

и от една страна, йей, у дома съм. ама от друга, майка му стара, у дома съм. xD затова вече четвърти дни пиша тоя пост и да чета 'eleanor&park' вместо да приемам факта, че имам сериозно да наваксвам с ученето.

вторник, 26 ноември 2013 г.

времето минава много странно? през последните 2 години си изпросих някакви проблясъци на
black country, което, не че нещо, ама беше
супер скучното и депресиращо място.
щастливи есенни дни. ама аз тогава имах tumblr, здрач филми и добро физическо и психическо състояние.

сега... аз прекарах не само есента в притеснение за англия, през цялото време си мислех 'да идва и да отминава'. въобще, притеснявах се от февруари, когато ментова ми каза, че са кандидатствали за проекта и ако хипотетично ни одобрят, аз хипотетично ще съм веднага на кастинг и ще съм хипотетично там. още повече се притеснявах, когато през юли герито ми каза, че наистина ще има ходене до англия.
какво ти време за усещане на есента? кога трябваше да пишем максимално бързо есетата, кога ни одобриха, кога бяха резервирани билетите, кога вече постоянно имахме някаква работа по проекта. и кога ми беше и нервната криза, и всичко...

и кога отидохме, че вече и се върнах и всичко е зад гърба ми.
едновременно беше влудяващо бавно, пък мина толкова бързо? необяснимо е.

---

и пак не се чувствам все на място. по едно време исках да си остана тук и си представях англия като един куп стрес, през който ще трябва да си проправя път. после исках да тръгна, обаче ме беше страх какво ще бъде там. после, като бях там, ми беше съвсем объркано. къде искам да съм, къде не. не се чувствам никъде на място.

не отричам, че факта, че трябва да наваксвам по всички предмети, допринасящ за тая част от мен, която не иска да си е у дома сега, де. : D

тръгнах много мрачно, уф. англия си заслужава отделен пост от депресиите ми.